На 2 февруари през 1971 г. в иранския град Рамсар е подписана Конвенцията за влажните зони. Това е първият международен договор, засягащ опазването на биологичното разнообразие. 2011 година е юбилейна година за Рамсарската конвенция - навършват се 40 години от създаването и подписването й от първите страни-членки.
Тази година темата на кампанията за 2 февруари е „Влажни зони и гори” във връзка с това, че 2011 г. е определена от Организацията на обединените нации за международна година на горите. Световният ден ще бъде отбелязан под надслов „Горите – в полза на водите и влажните зони”.
Влажните зони са територии, в които водата покрива почвата или присъства в нейния горен слой, през цялата година или сезонно. Водата е основният фактор, от който зависят условията за живот на живеещите в тях животни и растения. Те могат да бъдат естествени или изкуствени, постоянни или временни, статични или течащи, сладки, бракични или солени, включително територии с морска вода.
Естествените влажни зони са едни от най-скъпите ни природни богатства. Те са едни от най-продуктивните места на Земята. В тях се срещат редки животински и растителни видове. Имат изключително важна роля за кръговрата на водата като възстановяват водните запаси и подхранват подпочвените води. Особено ценна е способността им да пречистват преминаващите през тях води.
Ролята на влажните зони е важна за живота на местното население като водоизточник, място за риболов, събиране на билки, дърводобив и др. Не на последно място влажните зони предлагат добри условия за развитие на различни видове туризъм.
Природните обекти са изключително заплашени от дейността на човека – силно чувствителни към замърсяване, промени във водните течения и други. През XX век у нас, а и в световен мащаб голяма част от тях са били пресушени или силно изменени. Днес тези екосистеми заемат едва 0,1% от територията на България и са сред най-приоритетните за опазване обекти.
За последния век влажните зони в България са намалели значително. Голяма част са пресушени или превърнати в рибарници и язовири. Най-сериозно са пострадали блатата и мочурите около река Дунав, Тракия и Софийското поле. Нарушено е и естественото течение на всички наши големи реки.
По р. Дунав крайречни блата и имало навсякъде в заливните низини с остатъци от стари завои. По-големи от тях са били Голямото блато – 19км2 (Тутраканско); Свищовската Балта – 17км2 и Беленското блато – 10 км2. (Свищовско-Беленската низина) и др.
До наши дни е останала една нищожна част от това богатство. Повечето от влажните зони са пресушени с цел използването им за обработваеми земи (повечето крайдунавски, Стралджанското и Драгоманското блато), някои са превърнати в язовири, като Баташкото блато и Мандра, а други в рибарници – Орсойско блато. От над 20 крайдунавски блата днес са запазени само 3 – Гарван, Кайкуша и Сребърна.
С унищожаването на влажните зони са изчезнали и много растителни и животински видове от страната ни (сив жерав, розов пеликан) значително са намалели колониите от чапли и корморани, популациите на много земноводни и безгръбначни и това налага мерки за тяхното опазване. По тази причина всички влажни зони в България са включени приоритетно в Националната екологична мрежа.
Снимка: Защитена местност „Блатото край село Малък Преславец”
